Tweet

Петдесет години след началото на дебата за това какво трябва да разбираме под термина увреждане същността му остава непроменена и дискусията дали трябва да го тълкуваме като биологично състояние (разбиране, известно като „медицински модел“) или като ефект на дискриминационна и репресивна социална среда (разбиране, известно като „социален модел“) продължава все така интензивно. Но дали това са единствените перспективи, през които можем да видим уврежданията и дали трябва да мислим хората с увреждания единствено като индивиди с естествени ограничения, поради болест или злополука, изправени пред определени предизвикателства при взаимодействието си със социалната и политическата среда, в която живеят, вследствие на неблагоприятни реакции на социума?  

Ефектите на постмодерността повлияха в голяма степен всекидневното ни функциониране, променяйки много от конвенционалните ни разбирания за това що е норма и патология, кое е правилно и редно, какво е успех и благополучие и т.н. Този процес на подмяна в ценностите и разбиранията ни не подмина и темата за човешките увреждания и собственото ни виждане за тях. Постмодерната парадигма превърна дискусията за уврежданията в критика на класическите модели, през които ги мислим –медицинския и социалния, поставяйки по различен начин проблемите за справедливостта и приобщаването на хората с увреждания и въпросът за заскобената „естественост“ на увреждането.

В наши дни класическото противоречие, настояващо за едностранчиво разбиране на уврежданията или като социални, или медицински явления, се оспорва от различни учени, които подкрепят тезата, че нарушението е необходимо, но не достатъчно условие за увреждане и че има много повече от две перспективи към проблема за уврежданията. Marno Retief и Rantoa Letšosa (2018) например ни предлагат 6 различни модела, през които да мислим уврежданията. По-долу представяме кратко описание на всеки от тях.

Идентичностен модел или Увреждането като идентичност

Идентичностният модел се базира на разбирането, че увреждането се конструира социално, точно като твърди и социалният модел, но това, което отличава тези два подхода към разбирането на уврежданията, е, че идентичностният модел определя увреждането като положителна идентичност (вж. Retief & Letšosa, 2018:5). Съгласно идентичностния модел, увреждането не е нищо повече от показател за членство в малцинство, в което хората споделят обща (колективна) идентичност, точно както е при хората от една етническа група. Идентичностният модел определя увреждането като вид житейски опит в свят, проектиран за хора без увреждания. Така например, хората с пълна загуба на слух биват смятани за хора с увреждания не защото са физически или ментално „непригодни“, а защото живеят в общество, в което малко хора практикуват жестомимичен език и в което основният начин за комуникация е говоримият език. Казано иначе, ключовата разлика между социалния и идентичностния модел е, че вторият е по-малко заинтересован от начините, по които средата, политиките и институциите „увреждат“ хората, за сметка на създаването на положителна идентичност на хората с увреждания.

„Модел на правата на човека“ или Увреждането като проблем на човешките права.

Социалният модел и моделът на човешките права (ЧП) не са синоними, както изглежда на пръв поглед. Между тях има няколко ключови разлики:

1. Моделът на правата на човека надхвърля обяснението за социалните фактори като основа на увреждането, като предлага теоретична рамка за разработване на политики за хората с увреждания, основани на принципа за човешкото достойнство.

2. Моделът на правата на човека включва човешки права от първо и второ поколение: граждански и политически, както и икономически, социални и културни права.

3. Също както социалния модел, моделът на правата на човека не пренебрегва болката и страданието в живота на хората с увреждания и уважава факта, че някои от тях наистина са изправени пред по-различна и предизвикателна житейска ситуация.

4. Моделът за правата на човека обръща внимание и на колективната идентичност на хората с увреждания, като предлага политики, зачитащи малцинствените им права и културна идентификация.

5. Въпреки че социалният модел е критичен най-вече към политиките в областта на общественото здраве, които се застъпват за предотвратяване на уврежданията, моделът на правата на човека подкрепя тезата, че правилно формулираната политика за превенция може да се разглежда като пример за защита на правата на хората с увреждания.

6. Докато социалният модел обяснява най-вече защо хората с увреждания имат по-лош начин на живот от този на хората без увреждания, моделът за правата на човека предлага конструктивни предложения за подобряване на тяхното житейско положение.

Културният модел или Увреждането като култура

Този модел е разработен в Северна Америка като нов, мултидисциплинарен подход в изследванията на проблемите на хората с увреждания  и е иницииран от учени, работещи в областта на социалните и хуманитарните науки. Това, което отличава културния модел от медицинския и социалния е начинът, по който проблематизира увреждането. Медицинският и социалният се съсредоточават върху един конкретен фактор, повлияващ благосъстоянието на човека – медицинското му състояние или социалната среда, докато културният модел се фокусира върху редица такива културни фактори. Културният подход се стреми не толкова да дефинира увреждането, а да разбере как функционират различните понятия за увреждане и нетрудоспособност в контекста на специфична културна среда като за целта изследва:

a) конкретните „културни локации на уврежданията“, които са създадени от името на хората с увреждания (институции за хора с увреждания, международната индустрия за изследване на хората с увреждания; специализирани предприятия; медицински и документални филми за уврежданията; актуални тенденции в академичните изследвания на хората с увреждания и др.), които всъщност са в основата на стратегията за класифициране и компилиране на човешките различия;

б) автентичните културни модели на знание за хората с увреждания, като движението за правата на хората с увреждания, културата на уврежданията, движението за независим живот и други институти, базирани на опита на хората с увреждания.

Културният модел на уврежданията среща все по-голямо одобрение сред общността на хората с увреждания.

Моделът на благотворителността или Увреждането като виктимизация

Моделът на благотворителността, казано грубо, разглежда хората с увреждания като жертви на обстоятелствата, които трябва поради това да бъдат съжалявани. Съгласно този модел хората със съхранена работоспособност трябва да помагат на хората с увреждания по всякакъв начин и да изработват за тях „специални услуги, специални институции“ и т.н., защото са различни. Моделът на благотворителността се стреми да действа в полза на хората с увреждания, като насърчава „хуманното отношение към хората с увреждания“. Интересно е обаче, че много хора от общността на хората с увреждания възприемат модела на благотворителността в много негативна светлина, защото смятат, че той ги представя като безпомощни, депресирани хора, зависими от грижите и защитата на другите, и допринася за запазването на вредните стереотипи и погрешни схващания на широката общественост за хората с увреждания.

Икономически модел или увреждането като предизвикателство пред продуктивността

Икономическият модел на уврежданията подхожда към проблема за уврежданията от гледна точка на икономическия анализ, като по-специално се съсредоточава върху възможностите за труд и заетост на хората с увреждания. Моделът е остро критикуван заради склонността му да разглежда уврежданията единствено от гледната точка на икономическия анализ на разходите и ползите, пренебрегвайки други важни фактори. Икономическият модел се използва предимно от държавните правителства като отправна точка за формулиране на политиката за хората с увреждания.

Моделът на ограниченията или увреждането като въплътен опит

Моделът на ограниченията е разработен през 2009 г. от Дебора Бет Кремър и се разбира най-добре през понятията за изпълнение и „ограниченост“. Крeмър подчертава, че този модел изисква теологичен размисъл, фокусиран върху всичко, което е написано на или от тялото, и че той надхвърля сетивните преживявания, включвайки науката, политиката, икономиката, медиите и много други аспекти на постмодерния живот (вж. Creamer 2009).

Моделът на ограниченията поставя акцент върху важността на това хората да приемат факта, че всички човешки същества изпитват някакво ниво на ограничение в ежедневието си и че подобни ограничения се преживяват в различна степен през всички фази на нашия живот. Както подчертава Кремър, ограниченията всъщност се оказват изненадващо близък за всеки човек аспект на човешкото съществуване, затова, говорейки за уврежданията, тя предпочита да използва неологизмът „пределност“ (limit-ness) вместо термините „ограничение“ (limitation) и „ограниченост“ (limitedness), за да подчертае, че „човешките ограничения не трябва да се виждат като нещо негативно или като нещо, което липсва или не може да бъде направено, а по-скоро като „важна част от това да бъдеш човек“. Моделът на ограниченията цели дълбоки промени в разбирането на уврежданията. Първото, към което се стреми, е да избегне опозиционните категоризации като „инвалиди“, „работоспособни“, „ненормално тяло“ или „нормално тяло“, като вместо това се съсредоточи върху „мрежата от свързани преживявания“, съгласно която, например, човек с пълна загуба на зрение има повече общо с човек носещ очила, отколкото с някой, който използва инвалидна количка. Второ, тъй като моделът на ограниченията подчертава, че „ограниченията са един от аспектите на това да бъдеш човек“, той предупреждава, че не трябва да предзадаваме определено положение на хората с увреждания, съпоставяйки ги с по-широкото население. Както Кремер (2009) посочва, целта на този модел е да подчертае, че ограниченията надхвърлят това някой да бъде причислен („етикиран“) към сферата на уврежданията и че в основата на разграничението между способни и неспособни стои това, че определени ограничения се разглеждат като по-нормални (напр. не мога да летя) от други (напр. не мога да бягам). Трето, признавайки ключовото разбиране на социалния модел, че увреждането е преди всичко социален конструкт по своята същност, моделът на ограниченията все пак се стреми да се отстрани от него като защитава допускането, че не всички ограничения са непременно „нормални“ или „добри“, както и че не само социалната среда, но и въплътеният опит на човека поставя нещата в различна перспектива. Затова някои от нас се стремят да преодолеят определени граници, без дори да предполагат, че самото ограничение е нещото, което всъщност трябва да бъде преодоляно.

Библиография:

Creamer, D. (2009). Disability and Christian theology: Embodied limits and constructive possibilities. Oxford : Oxford University Press.

Retief, M., & Letšosa, R. (2018). Models of disability: A brief overview. HTS Teologiese Studies/Theological Studies, 74(1), 1-8. doi: https://doi.org/10.4102/hts.v74i1.4738